Всеки един от нас е слушал доста обещания. Някои прекрасни и
недостижими, други красиви и простички. Нали малките неща криели в себе си
красотата на живота. Да, и аз съм слушала обещания, ако трябва да съм честна
някои от тях ги четах. Живеем във време, в което често си общуваме чрез
социалните мрежи и четем, това което някога хората са си казвали. А когато се
видим... Думите вече са казани (разбирайте написани) и нямаме нужда да ги казваме
отново.
Но да се върнем на онези обещания, които сме получили. Да,
чакали сме. Така например веднъж си гледах електронната поща рекордно пъти за
един ден. Чаках едно плюшено мече на снимка. Някой ми беше обещал на шега, аз
го приех наистина.. и чаках, проверявах, но плюшеното ми мече не се появи.
Интересното е, че дори не очаквах истинско с такъв копнеж. За истинското не се
и надявах, но електронното спечели голяма част от времето ми. И бях
разочарована, от нещо, което си беше само електронен жест.
Тогава се замислих колко съм жалка. Да чакам с невероятен
трепет някой да ми прати картичка. И какво разочарование беше.
В такъв свят ли живеем или сами сме занижили критериите си
за жестовете, които очакваме? Аз ли съм виновната или просто живея в такова
време? По- вероятното е да е второто. Все пак статуса ни във facebook e едно от първите неща, които
променяме когато започнем нова връзка. Приятелите ни не знаят, но voila има facebook. По- важното е да знаят от там.
Не мога да не си задам въпроса кога започнахме да се
надяваме на снимки на плючени мечета, на това Той да си смени статуса в
социалната мрежа или пък на нечие виртуално сръчкване? И кога спряхме да забелязваме
реалните хора в реалното време? Ето например във въпросния ден на мен случаен
човек ми подаде билетче в рейса (нищо, че имах карта), но това не ми направи
впечатление, защото бързах да се прибера, за да видя дали мечето ми е
пристигнало. А в крайна сметка това беше единственото, което получих във въпросния
ден... Едно билетче.
Коментари
Публикуване на коментар