Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации от 2014

Лесна за обичане

Ръбата съм. Не ставам за обичане. Събирала съм много болка. По тези, моите ъгли. Очите ми показват. Някак все различна съм. Сред всички тези. Празни. Мънички души. Останаха ли сълзи? Имам ли резерв от думи? Трудна съм. Почти не ставам за обичане. Странно е. Все пак имам толкова да дам. Скрита зад усмивките. В тази тишина.  Моята. Трудна ли съм за обичане? Или по скоро. Съм трудна. За разбиране.

Когато

Когато ги изплачеш онези сълзи, Последните. (знаеш, че вероятно са Поредните ). Тогава. Тогава осъзнаваш колко е минало. И не, че вече не ти пука. Напротив. Точно обратното. Но тогава осъзнаваш, Колко е свършило. С мънички крачки продължаваш.. Напред. С тъжни очи, Но и с малка усмивка. Продължаваш. Не можеш да спреш. Времето в тебе е спряло. Но това отвън си върви. Никой няма да върне дните. А ти ги пропиляваш. Моля! Престани! Когато ги изплачеш Онези сълзи. За пречистване. Вдигай главата. С мънички крачки продължаваш напред. Няма смисъл да се преструваш, че всичко ти е наред. И все пак с тези мънички крачки отново ще бъдеш човек.  11/07/2014

Спомен

Ще премина през живота ти. Ще се превърна в кратък спомен. Запомни онези, нашите моменти, усмивките, но запомни и мен. Аз ще се усмихвам за пред хората. Каква съм когато съм сама? Какво е вътре в мен? Мъгла. Отговора си е моя тайна, истина. Не ми останаха думи. Избирам все затворени врати. Празни листи. Пълни с тишини. Останаха ми  ноти. Разпръснати по булеварда... Булеварда на разбитите мечти.

"Give me Love"

Много рядка Любов. Завладява те. Изгаря всичко в теб. Носи усмивки. Малко тъга. Страх. Много рядка Любов. Силна. Изпепеляваща. Остава Всичко след себе си. Изгаря всичко със себе си. Нямаш минало. Всичко е сега. И нищо друго няма значение. Много рядка Любов. Нося я в себе си. Давам й всичко. Всичко й вземам. Тя е моето щастие. Моята скрита вина. Много рядка Любов. Пазя я в себе си.

5 реда истини

Обичай ме заради мен, или въпреки мен. Ти си избираш. Противоположностите винаги са цяло, което никога не се дели.

Измислена

Не мога да слагам маски, не съм измислена така. Нямам как да нося ангелски крила. Нямам как да сложа дяволски рога. Как да изрисувам и лицето, не съм измислена така... Неистини не умея да изричам, Мога да мразя, мога да обичам. Но да бъда друга? Не, не съм измислена така. Пред теб съм истинска, Всичко друго би било лъжа. С приятелите ми съм искрена, С враговете.. предпочитам да мълча. Смея се и плача, Истинска съм . Засега. Мога ли да бъда друга? Не. Не съм измислена така. 

За големите сърца

Тя го гледаше с Глупавата си усмивка. Опитваше се да запомни всички черти, всички малки детайли от него. Да запечата момента с всичките си сетива. Знаеше, че този миг ще отмине бързо. Знаеше, че ще се разтопи като Снежинка, която никога не е съществувала. Снежинката обаче оставя дълбоки следи в Големите сърца. Улови мига. Важното е, че летя. Знаеше, че ще паднеш. И не спря. Обичаш някого безумно. Без надежда? Винаги я има! Без обещания? Няма нужда. Тя му прошепна "Обичам те" и тръгна. Любовта не задължава. Не поставя граници. Не обещава. Любовта значи Свобода. Най- трудно е да си тръгнеш, когато всичко в теб казва "Остани". Най- тихо  тръгват най- големите души. Дори, когато всичко в тях боли. *** Цял живот ми казват: „ти си късметлийка!“ А аз не виждам капчица късмет. Показвам част от себе си, И все откривам, че срещу мене Не стои Човек. Малки хора. Нямат ли мечти? Носят ли души? Раздaвам от сърцето си. Открита съм.

Something

Болка, от която се страхуваш. Страх, от който те боли. Болката, която те изгаря. Огън, който в мен гори. Пламък, той не се повтаря. Няма втори дубъл, запомни. Паметта не ми изневерява. Изневярата боли! Болка, от която повече не се страхуваш. Страх, от който бягаше нали? Бягството, което те спасява.. Спасение.. ще се намерим ли?! 2004-2014 /remake/ 

Изгубени

Загубихме ли нашата посока? Загубихме ли я? Кажи! Отворената е раната дълбока, А сърцето странно, но тупти. „Трябва да ме преживееш“, Каза ми го. Но не те послушах. Кога престана да се смееш, Кога дойде, кога си тръгна? Гледахме в една посока, Бяхме двама, а сега... Бяхме двама, а сега.. Тръгнала съм без посока. Не можа ли да останеш? Необходимо ли е да те преживявам? И защо това сърце боли! Нали усмихвам ви се постоянно. Нали щастлива съм така? Загубихме ли нашата посока? Кажи... Толкова ли се изгубихме?

Недовършени

Денят ми бе сив, сив като мъглата. Усмивките ми бяха малко,  но нямаше кой да види. Мълчaнието ми бе голямо, но нямаше кой да го усети. Жалка картинка. Безкрайно самотна. Позволих си да бъда тъжна. Свалих щастливата маска. Кой определя кое е грешно? Всеки решава за себе си. Защо ли търся отговори? Като аз съм само Въпрос. Белият лист стои недописан. Думите са недоизказани. Чувствата неизживени. А ние стоим по средата. Недовършени.

Можеш ли

Всеки бяга от нещо и за нещо тъжи, но аз се страхувам от скритите истини, от наивната вяра във всички лъжи.. Можеш ли да бъдеш истински покрай всички фалшиви души? Можеш ли да заличиш болката, която всичко в мен руши? Искаш ли да ми покажеш красивото? Да изтриеш тъгата от тези очи, през които прозира тъгата ми... Гледа те едно малко момиче обляно в сълзи... Което не спира да вярва, но от това чувство боли... Можеш ли...? 2010г.

Забравих как се обича

Забравих как се обича Нека си кажем „сбогом“, преди да си кажем „здравей“, Това се очаква нали.. спираш ме, но мога да крещя „НЕДЕЙ“. Забравих как се обича, чисто без страх, Забравих, сърцето ми явно вече е прах. *** Наздраве за онези моменти, в които усещаш, че Любовта те прави жив. Наздраве за онези прегръдки, за онези ръце в които беше странно красиво див. Наздраве за онези минути, в които прехапваш устни до кръв, за да не може никой да види, че тези горчиви сълзи са на път. Наздраве за онези дни, в които избираш да тръгнеш, без багаж, дори без сърце.. Наздраве за онези дни, в които всичко бе лесно и нямаше значение.  За тези много отминали дни.. Наздраве!

Театър

Обличам рокля, слагам и червило, обувам си червените обувки, а косата ми загадъчно съм хванала в лек небрежен кок. Замаскирам самотата в мен с малко фон дьо тен, добавям деликатен руж, така просто за разкош. На устата появява се усмивка. Театър. Толкова е истинско, че някак си те удря ток.. Отивам с приятелки в един случаен бар, някой го похвали, каза, че е нов. Поръчвам нещо силно с лед, танцувам и раздавам от измамните усмивки, губя се в тълпата и така приключва този епизод. Прибирам се и свалям всичко.. Толкова самотно е в тези нощи, свикнала съм с горчивите сълзи. Толкова е тихо всяка сутрин и от тази моя тишина боли. Всеки пътя си ще продължи нататък, но къде изчезнаха нашите мечти? Как превърнахме се в непознати, странно чувам как сърцето ти мълчи.

Писмо до теб

“Това беше най-голямата болест, заразила човечеството. Нито СПИН, нито рак, нито пък депресията… “Да вярваш в някого.”  И после ужасно да те боли…”- Батухан Деде Тъжно ми е днес приятелю, тъжно ми е. Опитах се да дам от мене си, а всъщност май захвърлих себе си на вятъра. Изгубила съм се в безкрайна тишина, тъжно ми е, плувам в безкрайна тишина. В никой случай не ме плаши тази самота, а това в хората... Будех се до тебе сутрин, а вечерта ме хвърли в пепелта. Не случайно казвам пепел, това остана май от нас, трудно  ти е да го кажеш с вдигната глава и силен глас. Колкото можах ти дадох, колкото ми даде взех. Колкото можах се обвинявах, колкото можах простих. Спестявам ти сълзи и болка, радвам се, че си щастлив.  Тъжно ми е днес приятелю, тъжно ми е затова, че си тръгна , минавайки през моята душа, тръгна си с друга, а аз останах с тъжни спомени и много самота.