Има толкова много чувства в мен. Има моменти, в които се превръщам в своеобразен склад- толкова са много, а дори не мога да ги опиша. От ъгъла ме поглежда една забравена любов, а на най- горния рафт е болката ми. Скрита е на най-високото място, за да достигам трудно до нея, но въпреки това настойчивия и поглед ме преследва и ми напомня прекалено често за себе си. А какво правят всички тези чувства на едно място? Често ми се случва да ги изразявам трудно, не аз не съм студено същество, което не може да покаже щастие, болка, любов... Просто никой не ни учи как да показваме това, което е в нас. По- скоро ни учат, че някои емоции си остават само наши и не трябва да занимаваме околните с тях прекалено често. Ставаме досадни. Е, аз съм взела прекалено на вътре този урок. Доста трудно се научих да казвам „обичам те“. Прекрасното е, че имах до себе си човек, който сякаш бе самото въплащение на спокойствието и малко по малко ме научи да го казвам. Може би дори прекалено често. Беше ед