Търся правилните думи. Не ги намирам и всичко в мен остава ненаписано. Като думите, които останаха неизказани, като нещата, които останаха ненаправени. Може би затова мечтите ми останаха несбъднати... Или поне тези, които зависеха от мен и от малко късмет. А стига да искаш винаги може да намериш малко парченце надежда, което да те кара да продължаваш. По някой път трябва просто да направиш нещата така, както ги чувстваш- без колебание, постоянно премисляне и криеница.
Докато чакаш изпускаш момента и вече е късно. И това си го повтарям всеки път и в крайна сметка, докато го мисля пропускам същественото. Защото докато си мисля как ще бъдат приети действията ми, пропускам мисълта- " а какво ще се случи ако не го направя" и в крайна сметка това е едиственото, което виждам. Последствията от пропуснатия ход...
Най- горчивите сълзи проливаме за това, което не сме казали, когато е трябвало и сме можели, и за това, което сме имали възможност да направим, но вече е късно...
Някога пишех много. Всъщност тази история започна преди доста време. Някъде към края на първата ми ученическа любов. Бях намерила начин да изразявам емоциите си изключително безболезнено и лесно. Пишейки. Е, да... И така дойде един ден, в кой реших, че изгората ми вече не трябва да бъде до мен и ... Да, написах му го. Нищо де, той ми го върна много лесно- написа със спрей точно колко жалка и подла персона съм аз под носа ми... Или иначе казано под прозореца на класната ни стая в училище. Известно време се подминавахме и живеехме като смъртни врагове, но към днешна дата се забавляваме много на някогашните ни трепети и къде скрити, къде не толкова скрити любовни войни. После, както предполагате продължих да пиша за любимите си момчета, а и не само. Най- милия ми човек (за доста дълъг период от време), притежава завидна колекция от мои стихове, поемки, историйки от моя милост.. Писани с цялата ми любов, естествено. Дори след раздялата ни за Коледа получи Прощално излияние от моята д
Коментари
Публикуване на коментар