Пропускане към основното съдържание

Rumour Has It*

 Често се замислям за злобата у хората. Може би, защото често ми се набива в очите. Направи ми впечатление следното нещо- в пресата, в сайтовете за известни личности, заглавията, които будят най- голям интерес са:
„Звездни раздели- - 1 част“ – 2644 прегледа;
„Звездни раздели – 2 част“ – 3114 прегледа;
„Бг раздели за 2011“ – 4972 прегледа;
Тези заглавия са малка част от многото, пуснати в мрежата, които  стават обект на одумване и дискусии по всякаквите форуми. Май отминаха времената на форумите като средство за общуване, дойде времето на форумите като средство за масово злобеене.
Хората се събират и разделят откакто свят светува. В днешно време много по- бързо и безболезнено от преди. Събирания и раздели със скоростта на светлината, но поместени във всеки един сайт за клюки, с подобаващо количество коментари и отзиви. Сякаш е детска игра. Не сме свикнали да сме сами и се лутаме от връзка във връзка, като в началото тръбим на целия свят колко сме щастливи, а после си крием главата в пясъка. Изключително важно е да поместим всеки момент в снимка, която да се появи "случайно" тук или там. Когато обаче приказката свърши се чудим защо всички са вперили погледни в нас и надълго и нашироко говорим как това е много личен аспект от живота ни. Но моят въпрос е по -скоро съвсем друг, защо хората толкова много се втренчват в разделите, разводите, скандалите и т.н. Нали Секса продаваше?! Сега явно новото мото е: Раздялата продава!!!
Когато си част от т.нар. Звезден отбор се примиряваш, че всичко в твоя живот е следено под лупа, дори болезненито моменти. Но кога хората, които са част от масовата публика започнаха толкова много да се интересуват предимно от краховете на известните? Преди мечтаехме да сме като тях, днес се „храним“ с тяхните трудни моменти?
Съвсем отделно стои въпросът защо всички т.нар. известни личности парадират със щастието си, а някои и с нещастието си? PR винаги действа. Независимо как го използваме и какъв е. Но такива ли искаме да бъдем ние? Кога започнахме да се интересуваме повече от чуждите раздели, изневери? Предполагам откакто започнахме да „знаем“ повече за живота на поредната звезда, отколкото за своя собствен и/или за нещата, които се случват с хората, които обичаме и наричаме свои приятели.
 * Rumour has it - Adele

Коментари

Популярни публикации от този блог

Breathe Me.

Бял лист

Някога пишех много. Всъщност тази история започна преди доста време. Някъде към края на първата ми ученическа любов. Бях намерила начин да изразявам емоциите си изключително безболезнено и лесно. Пишейки. Е, да... И така дойде един ден, в кой реших, че изгората ми вече не трябва да бъде до мен и ... Да, написах му го. Нищо де, той ми го върна много лесно- написа със спрей точно колко жалка и подла персона съм аз под носа ми... Или иначе казано под прозореца на класната ни стая в училище. Известно време се подминавахме и живеехме като смъртни врагове, но към днешна дата се забавляваме много на някогашните ни трепети и къде скрити, къде не толкова скрити любовни войни. После, както предполагате продължих да пиша за любимите си момчета, а и не само. Най- милия ми човек (за доста дълъг период от време), притежава завидна колекция от мои стихове, поемки, историйки от моя милост.. Писани с цялата ми любов, естествено. Дори след раздялата ни за Коледа получи Прощално излияние от моята д...

Мечето?

Всеки един от нас е слушал доста обещания. Някои прекрасни и недостижими, други красиви и простички. Нали малките неща криели в себе си красотата на живота. Да, и аз съм слушала обещания, ако трябва да съм честна някои от тях ги четах. Живеем във време, в което често си общуваме чрез социалните мрежи и четем, това което някога хората са си казвали. А когато се видим... Думите вече са казани (разбирайте написани) и нямаме нужда да ги казваме отново. Но да се върнем на онези обещания, които сме получили. Да, чакали сме. Така например веднъж си гледах електронната поща рекордно пъти за един ден. Чаках едно плюшено мече на снимка. Някой ми беше обещал на шега, аз го приех наистина.. и чаках, проверявах, но плюшеното ми мече не се появи. Интересното е, че дори не очаквах истинско с такъв копнеж. За истинското не се и надявах, но електронното спечели голяма част от времето ми. И бях разочарована, от нещо, което си беше само електронен жест. Тогава се замислих колко съм жалка. Да чакам...